Хосе Йеро. Годишнина от смъртта му. Стихотворения

Снимка: Хосе Йеро. ABC. (в) Клара Амат.

На мадриленеца Хосе Йеро Смята се един от големите съвременни поети Испаноговорящ и днес се навършват 19 години, откакто ни напусна. Догодина ще бъде и стогодишнината от рождението му. Той принадлежеше към т. нар. „Поколението на половин век“ и творчеството му съдържа социални и обвързани теми с човека, хода на времето и паметта. Тетрадка в Ню Йорк y радост са две от най-важните му публикации. Той също така печели някои от най-престижните награди като Националната награда за литература, наградата на критиците от 1957 г., наградата на принца на Астурия или Сервантес. Отива това селекция от стихотворения в негова памет.

Хосе Йеро - Стихотворения

връх

Твърдо, под крака ми, вярно и сигурно,
от камък и музика имам те;
не като тогава, когато всеки миг
ти се събуди от съня ми.

Сега мога да докосна твоите нежни хълмове,
свежата зеленина на вашите води.
Сега отново сме лице в лице
като двама стари другари.

Нова песен с нови инструменти.
Пееш, приспиваш ме и ме люлеш.
Ти правиш вечността от миналото ми.
И тогава времето се разголва.

Пейте ви, отворете затвора, където чакате
толкова много натрупана страст!
И вижте как старият ни образ се губи
отнесени от водата.

Твърдо, под крака ми, вярно и сигурно,
от камък и музика имам те.
Господи, Господи, Господи: все едно.
Но какво направи с времето ми?

Вътрешна радост

В мен го усещам, въпреки че се крие. Мокра
моите тъмни вътрешни пътища.
Кой знае колко магически слухове
върху мрачното сърце, което напуска.

Понякога червената му луна изгрява в мен
или ме облегни на странни цветя.
Казват, че е умрял, че от зеленината му
дървото на живота ми е махнато.

Знам, че той не е мъртъв, защото аз съм жив. Взимам,
в скритото царство, където се крие,
ухото на истинската му ръка.

Ще кажат, че съм умрял и не умирам.
може ли да е така кажи къде
може ли тя да царува, ако умра?

Спяща душа

Легнах на тревата между трупите
че лист по лист оголиха красотата си.
Оставих душата да мечтае:
Щях да се събудя отново през пролетта.

Светът се ражда отново, отново
ти си роден, душе (бил си мъртъв).
Не знам какво се случи през това време:
ти заспа, надявайки се да бъдеш вечен.

И колкото да ти пее високата музика
от облаците, и колкото те обичат
обясни на създанията защо предизвикват
онова черно и студено време, дори и да се преструваш

направи своя толкова много живот разлят
(беше живот, а ти спа), вече не пристигаш
за да достигне пълнотата на своята радост:
спахте, когато всичко беше будно.

Нашата земя, нашият живот, нашето време...
(Душа моя, кой ти каза да спиш!)

Врагът

Той ни гледа. Преследва ни. В рамките на
от теб, вътре в мен, ни гледа. Извикай
без глас, пълно сърце. Неговият пламък
Беше жестоко в нашия тъмен център.

Живей в нас. Той иска да ни нарани. влизам
вътре в теб. Вой, рев, рев.
Бягам и черната му сянка се излива,
цялата нощ, която излиза да ни посрещне.

И расте без да спира. Отвежда ни
като люспи октомврийски вятър. Буш
повече от забрава. Изгарете с въглища
неугасими. Оставете си съсипани
дни на мечти. Нещастно
тези, които отварят сърцата ни за него.

Като розата: никога...

Като розата: никога
една мисъл те замъгли.
Животът не е за теб
което се ражда отвътре.
Красотата, която имаш
вчера е по своето време.
Това само във вашия външен вид
тайната ти се пази.
Миналото не ти дава
натрапчивата му мистерия.
Спомените не ви замъгляват
кристалът на мечтите ти.

Как може да е красиво
цвете, което има спомени.

Ръката е тази, която помни...

Ръката е тази, която помни
Пътувайте през годините
се влива в настоящето
винаги помня.

Той сочи нервно
което е живяло забравено.
ръката на паметта,
винаги го спасява.

Призрачните образи
те ще се втвърдят,
те ще продължат да казват кои са били,
защо се върнаха.

Защо сънуват месо,
чисти носталгични неща.
Ръката ги спасява
от нейния магически край.

Вечерна светлина

Тъжно ми е да мисля, че един ден ще искам отново да видя това пространство,
върнете се към този момент.
Тъжно ми е да мечтая да си счупя крилете
срещу стени, които се издигат и му пречат да ме намери отново.

Тези цъфтящи клони, които пулсират и се чупят весело
спокойният вид на въздуха,
онези вълни, които мокрят краката ми от хрупкава красота,
момчето, което държи вечерната светлина на челото си,
тази бяла носна кърпа може би падна от някои ръце,
когато вече не очакваха любовна целувка да ги докосне...

Тъжно ми е да гледам тези неща, да искам тези неща, да ги пазя.
Тъжно ми е да мечтая да ги търся отново, да ме търси отново,
населявайки още един подобен следобед с клони, които пазя в душата си,
научавайки в себе си, че една мечта не може да бъде сънувана отново.

Източник: Нисък глас


Бъдете първите, които коментират

Оставете вашия коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

*

  1. Отговорен за данните: Мигел Анхел Гатон
  2. Предназначение на данните: Контрол на СПАМ, управление на коментари.
  3. Легитимация: Вашето съгласие
  4. Съобщаване на данните: Данните няма да бъдат съобщени на трети страни, освен по законово задължение.
  5. Съхранение на данни: База данни, хоствана от Occentus Networks (ЕС)
  6. Права: По всяко време можете да ограничите, възстановите и изтриете информацията си.